По дело на ФАР Административен съд София-град (АССГ) отправя запитване на 29.05.2023 г. до Съда на Европейския съюз (СЕС) относно основните човешки права на незаконнопребиваващите с десетилетия мигранти, без законова възможност да излязат от правния вакуум в България. Произнасянето на съда по това стратегическо дело има потенциала да адресира ситуацията на чужденци, които поради една или друга причина са загубили законното право да пребивават в България или ЕС и не могат да бъдат върнати в страната си на произход. Въпреки че са трайно установени в приемащите общества, тези хора с десетилетия живеят без документи, с ограничен достъп до услуги и често на ръба на оцеляването.
В делото пред АССГ Фондация за достъп до права - ФАР представлява дългогодишен доверител на организацията, който пребивава в България от 27 години, за които е подал 11 молби за международна закрила. Компетентните органи системно отхвърлят молбите му за закрила, въз основа на това, че индивидуалните обстоятелства в случая не представляват основания за предоставяне на бежански или хуманитарен статут по реда на Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Следователно правното положение на мъжа попада в обхвата на Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). По реда на този закон неколкократно са му налагани принудителни административни мерки (ПАМ) за връщане в страната на произход, но нито една от тях не е изпълнена успешно, поради липсата на валидни лични документи.
В България липсва конкретен механизъм за легализиране на престоя на хора в подобни ситуации. ЗЧРБ, който е основният правен инструмент регулиращ престоя на граждани на страни извън ЕС, не предвижда такава процедура, като съществуват много ограничени изключения от общия режим, но те не представляват решение за болшинството от случаите. Ето защо хората, озовали се в подобен правен вакуум, са принудени да подават многобройни молби за международна закрила, за да „легализират“ поне временно престоя си в страната по условията на ЗУБ. В последната си подадена молба за закрила, доверителят на ФАР претендира, че тъй като не може да напусне България и спрямо него не може да бъде приложен ЗЧРБ, единственият възможен ред за уреждане на статута и пребиваването му е да получи хуманитарен статут „по други причини от хуманитарен характер“ (чл. 9(8) ЗУБ).
В този контекст е значимо решението на АССГ да допусне последващата молба до разглеждане и да отправи преюдициално запитване до СЕС относно основните права на мигрантите в сходна ситуация. Според съда, фактическата и правна обстановка по делото попада в приложното поле на правото на ЕС и по-конкретно на чл. 78(1) на Договора за функциониране на ЕС, Квалификационната директива (2011/95/ЕС) и Директивата за връщане (2008/115/ЕО). АССГ се съгласява, че спрямо жалбоподателя не се установяват основания за предоставяне на статут на бежанец или хуманитарен статут. От друга страна, съдебният състав приема, че през по-голямата част от 27-годишният си престой мъжът няма достъп до елементарни материални гаранции за живот в нарушение на чл. 14 на Директива 2008/115. По този начин, лошите условия на съществуване, в които е поставен, могат да доведат до нарушение на забраната за нечовешко или унизително отношение в чл. 3 на Европейската конвенция за правата на човека (ЕСПЧ), във връзка с чл. 1 и чл. 4 на Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС).
За разлика от установената практика на Европейския съд на правата на човека и СЕС, в случая се касае за липсата на предприети от държавата мерки и липсата на национална правна уредба, които потенциално водят до нечовешко и унизително отношение. Друга основна разлика с наличната юриспруденция е, че претендираното уреждане на статута на чуждия гражданин в България е въз основа на третирането му в приемната страна, а не на риска от преследване или тежки посегателства в страната на произход. АССГ поставя въпроса как следва да се уреди статута на жалбоподателя според наличната правна рамка в страната, ако във връзка с положението му се установят нарушения на чл. 1 и 4 от ХОПЕС и чл. 3 ЕСПЧ, както и на чл. 7 от ХОПЕС и чл. 8 от ЕСПЧ (Зачитане на личен и семеен живот) и те представляват „императивни хуманитарни съображения“, доколкото част от тези права са с абсолютен характер.
Съдът заключва, че националното законодателство не съдържа норма, която да урежда пребиваването на жалбоподателя по причини от хуманитарен характер, по смисъла на чл. 6(4) от Директивата за връщането (2008/115). Въвеждането на подобна клауза не е задължително, но в българското законодателство не е транспонирана и обвързващата норма в Съображение 12 и чл. 14(2) на Директивата, която гласи, че на чужденеца следва да бъде предоставено писмено потвърждение на положението му при невъзможност за извеждане. В тази връзка, един от въпросите на АССГ в преюдициалното запитване до СЕС е дали цитираните тук разпоредби налагат императивно задължение за държавата членка за издаване на писмено потвърждение, удостоверяващо, че гражданите на трети страни са в незаконен престой, но още не могат да бъдат изведени.
Според АССГ, в такъв случай, единствената разпоредба в националното право, която позволява да се уреди статута на чужд гражданин по хуманитарни причини се съдържа в чл. 9(8) на ЗУБ. Съдът разглежда тази норма в светлината на Съображение 15 от Преамбюла и чл. 2, б. „з“ от Квалификационната директива (2011/95), където се допуска въвеждането на „друг тип закрила“, която, обаче, попада извън приложното поле на този правен инструмент. Чл. 3 от Директивата, от друга страна, регламентира възможността държавите членки да въведат по-благоприятни стандарти за определяне на дадено лице като бежанец или като отговарящо на условията за субсидиарна закрила, доколкото тези стандарти са съвместими с Директива 2011/95. В запитването си до СЕС българският съд поставя въпроса дали такъв „друг тип закрила“ в националното законодателство следва да е съвместим със стандартите на международна закрила, съгласно чл. 3, или може да се тълкува без връзка с логиката и духа на Директива 2011/95.
В заключение, АССГ търси насоки от СЕС дали е допустимо единствената правна норма в националното законодателство за уреждане на статута на чужденец по хуманитарни да се тълкува без връзка с основанията в Директива 2011/95, предвид наличните там разпоредби, които визират „друг тип закрила“. Съдът, също така, иска да знае дали разпоредбите на ХОПЕС, приложени в случая на доверителя на ФАР, представляват самостоятелно основание за предоставяне на международна закрила по „императивни хуманитарни причини“ за целите на Директивата. В алтернатива, АССГ поставя въпроса дали позитивното задължение на държавата членка да гарантира спазването на ХОПЕС позволява чл. 9(8) на ЗУБ да се тълкува отвъд логиката и стандартите на международна закрила по Директива 2011/95 и дали непредоставянето на закрила по този член би довело до нарушение на задълженията на държавата по Хартата.
- Log in to post comments