На 16 януари 2024 г. Съдът на Европейския съюз (СЕС) излезе с решение, което поставя ключов акцент върху тълкуването на Директива 2011/95/ЕС по отношение на жените – жертви на домашно насилие.
Решението е по преюдициално запитване, отправено от Административен съд – София град по дело, касаещо бенефициент на Фондация за достъп до права - ФАР. Образувано е след отказ на органа на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) да предостави международна закрила в България на жена, станала жертва на домашно насилие и на заплахи за убийство на честта в държавата си на произход. По спора дали насилието над жени, основано на пола, представлява основание за международна закрила, АССГ се обърна към Съда на ЕС за тълкуване на приложимата в областта на бежанското право Директива 2011/95/ЕС.
Съдът на ЕС анализира в решението си съдържанието на понятието социална група като мотив за преследване, който може да доведе до признаването на статут на бежанец. В мотивите си СЕС констатира, че „разпоредбите на тази директива, и по‑специално член 10, параграф 1, буква г) от нея (определящ изискванията за социална група – бел. авт.), следва да се тълкуват в съответствие с Истанбулската конвенция, въпреки че някои държави членки, сред които и Република България, не са ратифицирали тази конвенция“[1] и посочва, че насилието над жени, основано на пола, трябва да бъде признато като форма на преследване. Съдът на ЕС стига до извода, че женският пол на лицето го причислява към определена социална група, но може да са налице и други обстоятелства, които да сформират социална група сред някои жени. Това са „например друга вродена характеристика или обща история, която не подлежи на изменение, като особено семейно положение, или споделят характеристика или вярване, до такава степен съществени за идентичността или съзнанието, че не би следвало от тези жени да се изисква да се откажат от тях“[2], както и различното отношение към жените от заобикалящото ги общество, при което „да им бъде призната собствена идентичност в това общество въз основа по-специално на социални, морални или правни норми, които се прилагат в държавата им на произход“[3]. СЕС пояснява, че в конкретния случай жени, които отказват да сключат принудителен брак, когато такава практика може да се приеме за социална норма в тяхното общество, или нарушават подобна норма, прекратявайки този брак, могат да се считат за принадлежащи към социална група със собствена идентичност в държавата им на произход, ако поради такова поведение се стигматизират или излагат на неодобрение от заобикалящото ги общество, което води до социалното им изключване и до актове на насилие.
Вторият основен извод на СЕС е, че когато кандидатът за международна закрила твърди, че се опасява от преследване от недържавни субекти в държавата си на произход (в случая от съпруга и роднините си, които отправят заплахи за убийство), не е необходимо да се установява връзка между един от мотивите за преследване (конкретно принадлежността към определена социална група) и действията на преследване (напр. физическо, психическо насилие), ако такава връзка може да бъде установена между един от тези мотиви за преследване и липсата на закрила срещу тези действия от субектите на закрила (в общия случай това е държавата).[4] По конкретното дело това би означавало, че за да се докаже преследването на молителката за международна закрила от член на семейството ѝ, е нужно единствено да бъде установена връзка между принадлежността ѝ към определена социална група и бездействието на държавата ѝ на произход в предприемането на мерки за осигуряване на нейната сигурност и безопасност.
Третата важна констатация на СЕС обхваща хипотеза, в която лицето, търсещо международна закрила, не отговаря на условията за предоставяне на статут на бежанец, при което се преминава към изследване дали има сериозни основания да се смята, че ако бъде изпратено обратно в държавата на произход, би било изложен на реална опасност от тежки посегателства. В тази връзка, СЕС прави важния извод, че „понятието тежки посегателства обхваща реалната заплаха за молителя да бъде убит или да бъде подложен на актове на насилие от страна на член на неговото семейство или общност поради предполагаемо нарушаване на културни, религиозни или традиционни норми и че следователно това понятие може да доведе до признаване на статут на субсидиарна закрила“[5]. Съдът на ЕС посочва по-конкретно, че „когато дадена жена е изложена на реална опасност да бъде убита от член на нейното семейство или общност поради предполагаемо нарушаване на културни, религиозни или традиционни норми, такова тежко посегателство трябва да бъде квалифицирано като „екзекуция“ по смисъла на тази разпоредба“, а ако насилието спрямо нея няма за вероятна последица нейната смърт, такова посегателство следва да се квалифицира като „изтезание или нечовешко или унизително отношение или наказание“.[6]
С тези изводи СЕС по същество признава насилието над жени, основано на пола, под формата на домашно насилие и заплаха с убийство на честта, като основание за предоставяне на международна закрила.
Това съдебно решение е със стратегическо значение за прилагането на бежанското право в целия Европейски съюз.
[1] Решение на СЕС по дело C‑621/21 от 16 януари 2024 г., съображение 47.
[2] Пак там, съображение 50.
[3] Пак там, съображение 52.
[4] Пак там, съображение 70.
[5] Пак там, съображение 80.
[6] Пак там, съображения 76-77.
- Log in to post comments