Анна е принудена да остави в Одеса съпруга си и първородния си син. Тръгва от любимия си град с огромно нежелание, децата й почти я принуждават. Опасно е. Днес 59-годишната Анна, дъщеря й и внучето й са намерили мир в България. Избират да се установят в страната и живеят тук от 16 април заради произхода на Анна – тя е бесарабска българка. Детството й минава в българско село в Бесарабия. Какво я води в България, и защо смята България за втора родина, ще ви разкажем в днешната ни история.
Здравейте! Много се радвам, че се съгласихте да ни дадете това интервю. Първо, разкажете малко за себе си.
Казвам се Анна и съм от Украйна. Всъщност, съм етническа българка. Родом съм от Бесарабия. Много ми е приятно да бъда герой на днешната история. Преди да разкажа за себе си, искам да благодаря на България за цялата помощ и подкрепа, които сме получили тук. Наистина за нас това е втората родина, където, преди всичко, ние се чувстваме в безопасност и мир.
Кога и защо решихте да дойдете в България?
Решението да оставим дома си беше изключително трудно за нас. Повтарях на децата си: “Аз няма да оставя баща ви”. Но синът ми настояваше колкото е възможно по-бързо да напуснем страната. Плачех всеки ден.
Дълго обмисляхме, къде да отидем, избирахме между няколко страни. Много съм благодарна на Генералния консул на Република България в Украйна, който много ни помогна. Защо България? Защото тук говорят родния ни език, защото това е много близко културно. За нас, като етнически българи, българският език и култура е онова, което сме попивали с млякото на майка ни.
24 февруари. Каква беше тази дата за вас?
Никога не бихме могли да си представим, че ще започне война. Не можахме да повярваме, че има война. Бяхме вкъщи, в Одеса.
Решение да напуснете дома си….как го взехте?
Беше ни трудно и страшно. Особено когато в съседния дом се появиха първите бежанци от Николаев. Ние със съпруга ми се опитвахме да им помагаме: аз постоянно правех хляб и им го носех, за да могат те да усетят поне за малко топлината на дома. След зверствата, които видяхме в Мариупол и Николаев, ставаше все по-страшно.
Въпреки цялата близост, с какви трудности се сблъсквате?
Не бих казала, че срещаме някакви особени трудности тук. Безкрайно съм благодарна на собствениците на хотелите, които ни приеха много топло. Благодаря им за тази любов и разбиране, които те проявиха към нас. Тези хотели станаха наш втори дом.
Виждате ли България, като новия си дом, място, където можете да започнете нов живот?
Виждам перспектива тук за младите, за децата. В Украйна сега е една неизвестност… Засега виждаме бъдещото си тук.
Разкажете ни за детството си, за връзката Ви с България.
Както вече казах, родена съм в едно българско село и сме много голямо семейство. Имам двама братя. Винаги сме живели весело и интересно. Тъй като имаме малка възрастова разлика с братята ми, често сме си играли заедно. Още от малка много обичах спорт. Страстта към спорта ми предаде големия ми брат и аз почти цял живот спортувах.
Освен това, много обичах да се уча. Това се дължи на нашите страхотни преподаватели, които ни даваха изключително качествено образование и на нас винаги ни е било интересно. Помня, че никога не си позволявах да пропускам часовете в училището без сериозни причини.
Имах наистина щастливо детство, къпахме се в майчина любов и винаги чувствах подкрепата на баща ми във всички мои начинания.
Какъв Ви е най-любимият спомен от тези години?
О, имам много хубави спомени. Както вече казах, много тренирах, и тези “спортни спомени” са ми най-любими. Помня, един ден, когато вече работих, срещнах треньора си. Дълго време си говорихме, разглеждайки старите снимки от спортните състезания и походи, в които сме ходили с целия ни отбор.
Какво се случи след като завършихте училището?
Реших да кандидатствам и бях приета в Одеския хидрометеорологически институт. Минах сериозна подготовка за кандидат-студентските изпити.
Какви бяха университетските години?
Те бяха прекрасни и весели. Аз продължавах да тренирам баскетбол, хандбал и плуване. Но интересното беше, че в университета ни се обучаваха студенти от почти всички страни на света: Лаос, Виетнам, африканските държави, Монголия (дори съм живяла с тях в една стая). Нямаше предубеждения, че няма да се разбираме, само защото не сме от една държава. Бяхме много сплотени и винаги се отнасяхме към всеки с уважение, имахме интерес към другите народности. Просто, общувайки с тях, ние можехме да научим безброй много нови неща. Помня дори как студентите от Йемен ми помагаха с френския, понеже го владееха като майчин.
Преживях и най-голямата трагедия…загубих майка си. Преподавателката ми по физика стана моя втора майка и ми даде тази липсваща любов. До ден днешен поддържаме връзка с нея.
Тоест тази мултикултурна среда не е нещо ново за Вас?
Не, имахме студенти от почти всички държави. Освен това, по време на университетските си години, изпълних мечтата си - скочих с парашут (това наистина беше голяма мечта, която се превърна в реалност в трети курс). Беше незабравимо! Бях член на авиоклуб и мечтаех да стана космонавт. Но успях само да скоча от самолет с парашут. Въпреки това, там намерих приятели, с които си общуваме и до ден днешен.
Пътят от завършването на университета до 24 февруари 2022 г. Какъв беше?
Оженихме се със съпруга ми, когато бяхме в трети курс, заедно сме вече 39 години. После съпругът ми като преподавател по физика и математика получи разпределение в училище. Аз отидох да работя при него. След няколко години се преместихме заедно да работим в екологичната инспекция на Украйна в Одеската област. Впоследствие животът така се стече, че отново смених попрището. Тогава много тежко се разболях… И, когато лекарите и Господ (защото аз вярвам, че Господ ни ръководи) ми дадоха шанс да живея, наистина не виждах никакво бъдеще след всичко преживяно. Задавах си въпроса как да живея, с какво да се занимавам. И намерих отговора - в своето развитие и в работата, в тях виждах смисъла на живота си. Да, всички знаем, че главният ни смисъл на живота е нашето семейство, но аз исках още да се развивам като личност. И станах бизнес-коуч.
Имате голямо семейство?
Да, имам син, дъщеря, расте ни внучето, всичките много го обичаме (той е един от смислите на живота ми). Но, както вече казах, виждах смисъла и в своето развитие. Беше наистина много трудно: отново намиране на себе си, своето предназначение. Давах си сметка, че ако се предам, ще загина. И така почнах да се занимавам с коучинг, за който преди само бях чувала. Коучингът е инструмент, с който можеш да помогнеш на хората, той те отваря към света. Това е много важно, защото преди аз бях заровена в собствените проблеми и никога не съм молила за помощ, а това е неправилно.
Как се чувствате днес?
Чувствам любов към близките ми хора и вяра, че всичко ще е наред. Благодарна съм на Господ, който ми подарява срещи с такива светли хора, които ни помагат. Благодарна съм на всеки един човек, който взе участие в нашия живот.
- Log in to post comments