Refugee women and their access to the labour market in Bulgaria

                               https://www.activecitizensfund.bg/

Жените бежанци и техният достъп до пазара на труда в България

       Авторски екип: Мария Дянкова, Десислава Павлова, Аслъ Караосман, Анна Великова

Всеки ден по целия свят хиляди хора взимат едно от най-трудните решения в живота си: да напуснат домовете си в търсене на по-добри условия за съществуване. Никой не напуска родината си без основателни причини.  Всеобщата декларация за правата на човека и Женевската конвенция от 1951г. прокламират правото на всеки един човек да търси и да получи убежище в други страни, когато е преследван по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения [1]. Всички бежанци, влизайки в приемащата страна, се сблъскват с редица предизвикателства, но една особена социална група - тази на жените, е по-силно засегната от сложния интеграционен процес. Според данните на ДАБ (Държавна агенция за бежанците) приблизително 14% от потърсилите закрила са жени [2]. Жените бежанци са изправени пред редица обективни и субективни трудности като полова дискриминация, патриархални социални норми, езикова бариера, липса на свободно време поради многочисленост на семейството и често ниско ниво на образование. Онези, които имат висше образование, са принудени да се изправят пред дългите процедури за легализация и акредитация на дипломите за висше образование. Освен процедурни бариери, съществуват редица пречки пред свободния достъп на бежанците до пазара на труда, като липса на трайна връзка между желаещите да намерят работа и работодателите, неравностойно заплащане, ниски квалификации и трудов опит.

Уредбата на условията за прием на търсещите закрила лица стъпва върху основополагащата идея в бежанското право, че актът на предоставяне на статут на бежанец или друг вид международна закрила има декларативен, а не конститутивен характер. В дадената статия под понятието “бежанец” разбираме индивид, притежаващ такъв статут. С предоставянето на бежански статут на едно лице, за него възникват трудови права, а търсещите закрила лица имат право на достъп до пазара на труда след изтичане на 3 месеца от подаване на молбата им за международна закрила според уредбата на Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Трудовата интеграция  е един от най-важните фактори в цялостната интеграция на бежанците и е ключов инструмент за социалното и икономическото им приобщаване и участие в обществото. Предоставянето на доходоносна работа и осигуряването на равностойни права на работниците-бежанци, е важен показател за демократичното развитие на една държава[3]. Много от бежанците в България са добре образовани професионалисти, други се нуждаят от още квалификации за успешната им интеграция. За всички тях е нужна интеграционна програма, която да им предлага помощ в началото – курсове по български, достъпни жилища и възможност за работа. Въпреки многобройните програми, посветени на трудовата интеграция, повечето от тях не успяват да стигнат целевата група. Използването на икономическия потенциал и уменията на бежанците не само подпомага за справянето със социалната изолация на тези хора, а и насърчава икономическия просперитет на държавата[4].  

Настоящата статия цели да попълни информационните празноти, свързани с  трудностите в достъпа на жените-бежанци до пазара на труда чрез повишаване на осведомеността относно свързаните с това предизвикателства в България.

Трудовите права на жените бежанци могат да бъдат разделени на две категории: права на търсещи закрила лица и права на получилите статут. Важно е да се отбележи, че бежанците нямат нужда от специално разрешение за работа, каквото е нужно за други чужденци, работещи на територията на Република България. Търсещите закрила лица кандидатстват за работа с регистрационната си карта. Дори ако нейната валидност изтече лицето запазва правото си на труд, ако все още е в процедура като търсещо закрила, но трябва да представи подновената си регистрационна карта (подновява се на всеки 3 месеца). Това от своя страна предизвиква усложнения във взаимоотношенията с работодателите, тъй като те подновяват трудовите договори на всеки три месеца, вместо да създадат трайни отношения с работниците си.  

Следва да разгледаме специфичното положение на жените бежанци в контекста на трудовите права. Те могат да се ползват от същите права, предоставени  на българските граждани от женски пол.[5] Българското трудово право ги разглежда като категория уязвими лица. Кодекса на труда им предоставя допълнителни права. Тази специална закрила служи за постигане на социална справедливост и фактическо равенство в трудовия процес. Установени са например по-ниски норми на физическо натоварване, както и могат да се ползват от  редицата познати права на бременните жени и майките на малки деца.

Забраната за дискриминация е прокламирана в редица нормативни актове. Основният проблем при жените, търсещи и получили международна закрила, е свързан с това, че те са носители на няколко дискриминационни белега едновременно. На първо място това е полът. Въпреки многобройните стратегически документи на тази тема, факт е, че жените много по-често са подложени на дискриминация, основана на пола. Продължава да съществува т.нар. “Gender gap” по отношение на заплащането на мъже и жени (по-ниското заплащане на жени спрямо мъже за една и съща позиция).[6] Към пола прибавяме и народност, етническа принадлежност, гражданство, произход. Често религията или вярата на жените бежанци също може да е причина за дискриминация. Това обуславя едно рисково положение на жените по отношение на дискриминацията на работното място или още в процеса на търсене на работа. Основната специфика обаче произтича от Закона за защита от дискриминация, чл. 7, ал. 1, т. 2, който изключва определени случаи на различно третиране, „когато тази характеристика поради естеството на определено занятие или дейност, или условията, при които то се осъществява, е съществено и определящо професионално изискване, целта е законна, а изискването не надхвърля необходимото за постигането ѝ“. Така твърде често дискриминационното отношение спрямо жените бежанци на пазара на труда може да се окаже извън понятието за дискриминация. Нагледен пример за това е фактът, че лицата, получили статут на бежанец в България, нямат достъп до позиции, за които се изисква българско гражданство, което силно ограничава достъпа им до позиции, за които те са квалифицирани. 

Важен фактор, който забавя интеграционния процес на бежанците, са затрудненията, които те изпитват при намиране и задържане на работно място. Езиковата бариера им пречи да използват популярните платформи за намиране на работа в България, което спира и достъпа им до свободни позиции. Фирмите от търговския и производствения сектор, които държат на легализирани документи за образование, са малко. Но всички те имат минималното изискване за базово или добро владеене на български език. В този ред на мисли, частните фирми, желаещи да включат получили международна закрила лица в работната си сила, трябва да осигурят или да финансират курсове по български език за служителите бежанци. Тази практика трябва да бъде финансирана и от държавата. Националната програма за обучение и заетост на чужденци засяга този проблем в чл. VI, точка 6.3: “Организиране и провеждане на процедура за подбор и включване в обучение с продължителност от 180 учебни часа по ключова компетентност „Общуване на чужд език – български език” на безработни лица, получили статут на бежанец или хуманитарен статут. Обучението ще се провежда по учебната програма по български език, съгласувана с министъра на образованието и науката.” Програмата обаче е прекратила срока си на действие на 31.12.2020 г и към 10 февруари 2021 г. все още не е издадена заповед за удължаването ѝ. Много от запитаните фирми в България посочват, че основният проблем е не толкова в административната процедура за наемане на бежанци - дори предоставянето на изискуемото свидетелство за съдимост на бежанците не представлява толкова голям проблем, колкото честите промени и противоречия в законодателството.

Често бежанците, които притежават професионална квалификация, не носят документи, които я удостоверяват, а в случай, че лице със статут на бежанец направи опит да получи копие от документите си за професионална квалификация и се свърже с посолството на държавата си по произход, то може да загуби бежанския си статут според чл. 17, ал. 2 от ЗУБ. Това обстоятелство лишава българския трудов пазар от огромен брой квалифицирани служители.

През 2020 г Европейската комисия прие стратегия[7], целяща установяването на равенство между половете за периода 2020г - 2025г,  разширяването на участието на жените в пазара на труда, както и равностойното заплащане и премахване на дискриминацията. Тази стратегия засяга и жените-бежанци, тъй като те са неразделна част от модерното европейско общество. В много европейски държави са създадени стимули, за да се оказва подкрепа на предприятията за интеграция на бежанците, както чрез езикови и професионални обучения, така и чрез субсидии от страна на държавата. Например в Швеция работодателите имат право на възстановяване на данъка върху заплатите при осигуряване на работа на бежанец, в Дания работодателите получават бонус, ако осигурят заетост на такова лице, а в Германия е създаден специален уеб сайт с информация за трудовите права, представен на няколко езика.

В България е изключително важно да се създадат възможности частният сектор да включва търсещи и получили международна закрила лица в своята работна сила. Като добра практика можем да посочим „Аладин Фуудс“, която е верига за бързо хранене и е подала ръка на бежанската общност, като чрез гражданското общество рекламира незаетите си работни места сред търсещите закрила лица и бежанците, а освен това предоставя допълнителни стимули като жилищно настаняване, ваучери за храна и транспорт за нощни смени и в селски райони.

Разбира се, не всяко предприятие разполага с достатъчно ресурси, за да се включи така активно в подкрепа на бежанската общност. Затова ключова роля тук има държавата в лицето на нейните институции и законодателство, както и неправителствения сектор. От гореизложеното може да се констатира, че България не е подготвена за интеграцията на жени-бежанци. Те са принудени да се изправят пред редица трудности и предизвикателства, които ги поставят в уязвима позиция. Тези лица не трябва да остават сами с тези проблеми и имат нужда от адекватна подкрепа както от публичния, така и от частния сектор.

Ето и кратко видео по темата: