Лицата на ФАР: Десислава Аргирова

Днес в рубриката "Лицата на ФАР" разговоряме с Десислава Аргирова, която е адвокатът на ФАР във Варна.

Дата на интервюто: 1 юни 2022 г.

Интервюиращ - Анна Великова

Анна - В началото на нашия разговор искам да те питам какво ти самата би споделила за себе си?

Десислава - Аз живея във Варна, в моя роден град. Тук съм вписана в Адвокатската колегия. Това, на което посвещавам по-голямата част от времето си, е да предоставям безплатна правна помощ на украински бежанци, като това подрежда, надявам се успешно, пъзела на моя живот. Отдавна исках да специализирам в някаква насока. Завърших право и сега войната, която се случи в Украйна, ми дава възможност да специализирам и да помагам.

Анна - Да, и това е изключително важно. Ти спомена, че си част от Варненската адвокатска колегия. Ти си адвокат. Каква беше причината да запишеш Право като специалност?

Десислава - Когато завършвах Варненската езикова гимназия през 1998 г. беше много популярно всички да бъдат лекари, икономисти или юристи. Аз обичах история и литература, защото съм хуманитарна личност, точните науки малко ме смущават. Това беше причината в онзи момент да избера този път. По-нататък основно се занимавах с недвижими имоти в международни компании. След като се завърнах от Испания, където в Барселона изучавах Европейско право, до 2015 година работих като юрист, но не като адвокат. Самото вписване стана през 2015 година. Една колега адвокатка ми предложи да създадем адвокатско дружество и това беше причината за вписването ми. Работихме заедно, после с един друг колега се занимавахме с дела, свързани с отмяна на полети. И най-накрая работих в собствена кантора. Междувременно записах докторантура, с която започва моята по-пряка дейност, свързана с интеграция и закрила на бежанци.

Анна - Как точно се запозна с бежанското и миграционно право? Как става това преминаване от недвижими имоти към бежанци?

Десислава - Истината е, че след като завърших право много бързо заминах за Испания да специализирам ПЕС. Живях четири години в Барселона. Когато се завърнах имах голяма носталгия към испански език. Така намерих една фирма, която търсеше испаноговорящ юрист. Оттам тръгна тази дейност, свързана с недвижими имоти. Работих като юрист-консулт при тях, обаче, те изпаднаха в несъстоятелност по време на кризата в тази сфера през 2009 г. След като те фалираха, започнах в руска фирма за недвижими имоти, но и те фалираха малко по-късно. Това съвпадна с раждането на моя син и през този период работех от вкъщи.

През 2015 г., както споменах, се записах във Варненската адвокатска колегия и заедно с колегата ми работехме по различни случаи. Останах там за по-малко от година,  преминах в следващата кантора, където се занимавах с авиационните дела. За пръв път там получих опита със съдебните заседания. Трябваше да преживея тази сценична треска, да се науча да влизам спокойно в залата. Едно е да подготвяш документи в кантората си, друго е да се явяваш в съда - там вече обхващаш целия процес. Това беше много полезно за мен.

Относно тази дисертация, за която споменах по-рано, подготвям я под ръководството на доц. Мария  Желева.  Явихме се доста хора, аз спечелих конкурса и ми предложиха три теми, от които единствено тази, свързана с бежанци, беше с международен елемент. И да бъда честна, избрах я поради международния елемент и езиците, защото към онзи момент аз не знаех какво е бежанец. Тук, във Варна, сме далеч от този поток на бежанци, който имате в София.

Анна- Сега си адвокат във ФАР. Как Фондацията стана част от живота ти?

Десислава - След като тази тема вече донякъде ме беше отегчила, защото исках да имам контакт с хора, да имам опит на терен. Но нямах тази възможност заради пандемията от Ковид, а дори бях планирала да ходя до Валенсия да посетя бежанските лагери там. В края на миналата година си казах: “Добре, вече няма време да отлагам изследването си, ще го проведа дистанционно“. Обаче, точно в този момент избухва войната. Нещата се развиваха много бързо, проведоха ни две специални обучения. В онзи момент си казах: “Ето, моето време дойде! Има купища хора, които идват тук и имат нужда от помощ”. Всъщност, стана другата крайност. На обученията видях обявата за конкурса на ФАР за адвокат във Варна. Реших да кандидатствам за тази позиция, и, за моя радост, бях приета като част от екипа. Така се случи всичко.

Анна - Ти наистина стана един незаменим човек за ФАР. Но работиш всеки ден със стотици хора и тези хора искат помощ от теб. Как успяваш да не прегориш?

Десислава - Ами трудно е. Трудно е за нас, хората, които сме на терен. Тук съм с две доброволки от Украйна (Виктрория Стахова и Виктория Сидоренко) и без тях щях да прегоря. Много е трудно, когато трябва да се сблъскваш с тези проблеми, когато виждаш обърквания и неяснота в погледите, един голям обем от хора, които задават въпроси един след друг, а ти нямаш отговори. На всичко отгоре, трябва да говориш на руски. За това казвам, че имам огромен късмет с двете украинки от двете ми страни, които поемат много голяма част от тежестта.

Аз разбирам и двете страни: и правителството и бежанците. Дълбоко съм убедена, че и двете страни се стараят да дадат най-доброто от себе си. Никой не прави нищо нарочно. Въпросът е, че действително никой не е очаквал това да се случи и никой не е подготвен.

Да, може би, анкетите трябваше да бъдат пуснати по-рано, а нуждите на бежанците би могло да бъдат идентифицирани още в самото начало. Може дълго да разсъждаваме по темата и да изтъкваме пропуски и грешките. Но истината е, че действията изпреварват решения - мога да кажа това като пряк наблюдател. Много тежко се работи на терен, това споделят и колегите ми. Има моменти, когато мозъка ти буквално блокира, просто слушаш, но не чуваш, не възприемаш. Просто стоиш и гледаш, а въпросите валят.

Например, в хотела бяхме на една клатеща се маса, бяха ни заобиколили от всички страни. В тази позиция аз се опитвах няколко пъти да вляза в блокиращата постоянно система за анкетиране. Те потропваха нервно около нас със своите регистрационни карти. Междувременно, по телефона ми звъняха много хора, а отпред една опашка от бежанци задаваха въпроси. И за всеки един неговият въпрос е най-важният.

В някакъв момент на свръхнапрежение аз осъзнах, че няма смисъл да влизам в система, която не работи и трябва да се измисли някакъв друг начин тези хора да бъдат преброени. Тогава решихме да минем стая по стая и по такъв начин да запишем хората, които имат особени нужди, като например слепи хора или възрастни над 70-годишна възраст. Доста от тези хора нямат придружители, които биха могли да им помогнат да попълнят тази анкета. На всичко отгоре системата постоянно блокира и това го виждах със собствени очи в продължение на 2-3 часа, в които се опитах да вляза. От 50 опита успях най-много 5 пъти. Тези, които са на фронтовата линия, отнасят целия абсурд от дезорганизацията.

Анна - Кое за теб е най-трудното?

Десислава - Най-трудно и най-тежко преживявам това, че хората, които биха могли да се справят сами и са в трудоспособна възраст и нямат неотложна необходимост от помощ днес, настояват с въпросите си и винаги заемат най-централните места и по такъв начин обсебват и не дават възможност на тези, които действително имат нужда от помощ, да я получат. Тези хора дори физически не могат да ни достигнат, когато сме на места. Става едно енергийно задушаване, а ти трябва да бъдеш учтив и разбиран в този момент. А тези, които имат реална нужда от помощ, търпеливо чакат настрани.

Пък на тях трябва спешно да им се окажи помощ: има случаи на хора-инвалиди, възрастни хора, малки деца. Имах случай на жена, която е на 70 с малко дете, също така имах случай на онкоболен човек. Когато знаеш, че има такива хора и търсиш решение за тях, но в същото време си обграден от хора, които те питат, дали ще бъдат близо до морето или дали ще има климатик... Да, това е важно, но основният проблем е, че нямаше своевременно идентифициране на уязвимите лица. Това ми тежи. Радвам се, че поне за един хотел, в който имаше най-много хора, успяхме да отделим тези групи и считам, че от наша страна сме направили всичко, за да помогнем на тези хора да получат необходима помощ.

Има и други тежки случаи: бременни и новородени, които нямат личен лекар и в същото време ги връщат от НАП, защото не са спешен случай. Аз самата съм майка и знам какво е чувството и колко си безпомощен, когато родиш, в каква степен и ти, и детето имате нужда да бъдете поети от здравната система, а говорим за чужда държава.

Смятам, че трябваше повече хора да бъдат мобилизирани в този процес, за да нямаме сега такъв бум на стрес, в който човешкият капацитет не може да понесе такова напрежение. Това отчитам като един от основните пропуски.

Анна - В условията на такова напрежение как успяваш да балансираш между личния и професионалния живот?

Десислава - Усещам как тази работа изцяло ме погълна, все едно съм в някакъв сън, от който не мога да се събудя, защото, когато си се сблъскал с това, разговарял с тези хора и те са около теб. От сутринта от 8:30, независимо в колко се връщам, трябва да отчетеш дейността, да дадеш обратна връзка. За да го направиш качественно, трябва постоянно да четеш. В един момент разбираш, че това, което си консултирал днес, утре вече не е актуално. Мозъкът ти работи 24 часа. Много се надявам нещата през лятото да се успокоят, че може би ще има глътка въздух. Защото трябва и да си отпочинал, за да имаш енергия да помогнеш.

Анна - Ако сега върнем времето назад, би ли се съгласила да работиш в сферата на бежанско и миграционно право?

Десислава - Да, бих, защото аз по някакъв подсъзнателен начин съм привлякла това. Обичам да помагам на хората. Винаги съм искала да комбинирам правото (това, което ми отне повече от 20 години от съзнателния живот, на което посветих време, усилия). Моята мечта е да съчетая правото и изкуството. В момента съм много щастлива, че успях да съчетая темата на дисертацията с работата на адвокат, което наистина е чудо. И колкото и да е натоварено и сложно, знам, че това е пътят. Ако успея да го съчетая със танц, изкуството, себеизразяване - това е нещо, за което мечтая и смятам, че силата ми е в това. Искам да помагам на децата, за да могат те чрез изкуството да преодоляват стреса, да общуват помежду си, и, ако намерят този начин,бих била на точното място. Това е пътят.

Анна - Какво те мотивира?

Десислава - Мотивира ме това, че ме интервюира едно прекрасно момиче на име Ани, което е част от тази общност, защото няма случайни неща, а при мен винаги голяма роля са играли чувствата и понякога е трудно да ги облечеш в подходящите думи. Но кажи ми, как е възможно да ме интервюира момиче, което е украинка и дава цялото си сърце на работата. При мен от ляво да стои Виктория, която също е украинка, и по неведоми пътища идва чак от Испания, става част от същия екип, раздава се максимално на хората и във всеки един момент е готова да поеме щафетата. Още когато я посрещнах  и отидох да я настаня в бежанския център, тя веднага започна да помага там, започна да говори с хората, да им помага. Никога не съм срещала толкова много всеотдайни хора на едно място.

Валерия, която постоянно стои зад мен и ме подкрепя във всяка една ситуация. Имам чувство, че това са ангели, не са хора. Казвам го с абсолютно чиста съвест и с цялото си сърце. Хората ме мотивират!