Вдъхновява ме мисълта, че мога да помогна на някого. Не е нужно да се отчайваме, че не можем да променим света. Ако помогнем поне на един конкретен човек, това вече ще е огромна стъпка напред. Моят девиз е: Вместо да проклинаш тъмнината, запали свещ.
Ани: Здравей, Драго! Благодаря ти, че прие поканата! Въпреки сравнително краткото време, откакто си част ФАР, ти успя да заслужиш огромното уважение и доверие на колегите и бенефициентите. Какво за теб е работата във ФАР?
Драгомир: На първо място, тя е е огромна отговорност. В същото време е работата, която ми е носила най-голямо морално удовлетворение.
В нея има нещо особено, а именно фактът, че, като адвокат, никога нямаш съмнение, дали си на правилната страна.
Ани: Работата с бежанците изисква много доброволен труд. Тя е една постоянна битка за правата на човека. Защо реши да се включиш в нея?
Драгомир: Във живота на всеки един човек идва момент, когато той трябва да направи избор и да заеме позиция. “Включването ми в битката” беше заемане на ясна позиция по отношение не само на конфликта, но и на разбирането за доброто и злото.
Ани: Изключително много работиш по казусите на хората, бягащи от РФ, за да могат да имат достъп до международна закрила. Защо за теб тази кауза е толкова важна?
Драгомир: За съжаление, руските хора, заемащи ясна позиция в конфликта, не получават подкрепа от демократичния свят, част от който е и България.
Срещаме един парадокс, в който България, като една европейска държава, имаща съвсем ясна официална позиция по отношение на конфликта, продължава упорито да отказва достъп до международна закрила на руски граждани, които не одобряват съществуващия режим и са против войната. Имаме едно разминаване между това, което държавата прогласява като принцип и това, което прави като действие.
Работата ми с руските граждани, които търсят международна закрила, също е една борба за справедливост. Борба най-вече за това да покажем на останалия свят, че има руснаци, които също се борят срещу путинския режим.
Ани: Работата с бежанци е много изтощаваща, защото в повечето случаи се срещаш с хората в най-трудния период от живота им. Как успяваш да не прегаряш и какво ти дава сили?
Драгомир: Работата на адвоката е близка до работата на лекаря - трябва да имаш нужната емпатия и човеколюбие към пациентите си, но и да запазиш хладнокръвие при вземането на решения. Дългогодишната ми практика като адвокат ме е научила да се дистанцирам от психологическата страна, но това е особено трудно при работата с бежанците т.к. говорим за лични трагедии.
Най-голямата подкрепа аз получавам от семейството. Имам и странични занимания, които ми помагат да разпускам напрежението.
Ани: Какви са заниманията ти?
Драгомир: Музика, аз съм привърженик на тежкия рок. А също и хубавите книги и филми.
Занимавам се и с журналистика, водя рубрика в “Дарик-радио” Бургас – “Събеседникът на адвоката”, периодично пиша статии.
Ани: Като един книгоман, ще се изкуша да питам за любимата ти книга?
Драгомир: Трудно е да се каже, не е лесно да се изредят всичките. Стайнбек, е един от любимите ми автори. Михаил Булгаков с "Майстора и Маргарита" също. От българските автори - Антон Дончев, Николай Хайтов, Димитър Талев.
Ани: А любимият ти филм?
Драгомир: Така, на първо четене - авторските филми на Мел Гибсън - "Смело сърце", "Страстите Христови", "Апокалипто". Обичам вдъхновяващи филми, които те карат да ги премисляш после. "Изкуплението Шоушенк" е такъв филм, например. Харесвам и българското историческо кино.
Ани: Какво те вдъхновява?
Драгомир: Хората, които обичам, родината ми, изкуството, музиката, хубавите филми и книги. Вдъхновява ме и мисълта, че мога да помогна на някого. Не е нужно да се отчайваме, че не можем да променим света. Ако помогнем поне на един конкретен човек, това вече ще е огромна стъпка напред. Моят девиз е: “Вместо да проклинаш тъмнината, запали свещ”.
Ани: Няколко пъти споменаваш семейството си, би ли разказал за тях?
Драгомир: В моят род също има бежанци. Това е една от причините, поради която аз толкова емоционално приемам съдбата на хората, прогонени от домовете си.
Родът на баща ми са били бежанци от Беломорска Тракия, които са били принудени да бягат в България. Прадядо ми е бил ятак и е участвал в четите на Руси Славов и Димитър Маджаров. Той се е борил за свободата на Беломорската Тракия с оръжие в ръка. Съдбата на неговото семейство е драматична, както на много други бежанци от онова време. В родовата ни памет все още се пазят кървави истории.
Ани: А ти самият къде най-много се чувстваш у дома си?
Драгомир: В България. Смятам, че имаме прекрасна родина. Ако всеки един от нас направи поне нещо, за да подобри себе си, България ще се превърне в една чудесна държава.
Ани: За какво мечтаеш?
Драгомир: Мечтая да имам повече време и средства да се занимавам с хобитата си и да пътувам. Искам да мога да помогна на държавата си и да съм полезен на народа си. Мечтая България да заеме своето място сред европейските народи!
- Log in to post comments