Пътят, може би, както е казал един философ: “се живее напред, а осмисля назад”.
Ани: Благодаря ти, че прие поканата да станеш новото “Лице на ФАР”. Аз винаги много се вълнувам, когато разказвам човешките истории през тези интервюта.
Роси: И аз много се вълнувам, чувствам се поласкана (смее се). Отдавна съм лице на ФАР, но това е първото ми интервю за организацията.
Ани: Аз те познавам още като лектор в обучителната програма. Как се чувстваш сега в ролята на експерт по застъпничество и комуникации във ФАР?
Роси: Труден въпрос, защото винаги, под една или друга форма, съм била част от екипа. Дълги години работих като доброволец към Фондацията. Правила съм справки за страните на произход по делата на бежанци, а също така и изследвания по различни теми.
Обичам да разказвам, че Валерия е причината да се занимавам с това, което правя. Преди години, когато бях стажант в Министерство на вътрешните работи на Обединеното кралство, гледах едно интервю с Валерия, в което тя разказваше как е предотвратила връщането на една жена и децата й в Гърция, откъдето имаше риск да бъдат върнати в Ирак. Жената заплашваше да се самоубие. Много се развълнувах от тази история и си помислих: “Ето, с това искам да се занимавам”. По-късно, благодарение на една моя приятелка Лидия Стайкова, официално се запознах с Валерия и оттогава постоянно сме във връзка. До голяма степен това, което знам в сферата на бежанското и миграционното право, съм научила от нея, в комбинация с работата на терен.
Ани: Това са над 10 години сътрудничество?
Роси: Да, така е. Сътрудничили сме си през цялото това време под една или друга форма, макар че първият ми формален ангажимент към ФАР беше обучителната програма по бежанско и миграционно право за студенти.
Ани: Всъщност, аз те познавам от тези обучения. Възползвам се от възможността, че си днешното “лице на ФАР”, за да попитам следното: Имаш впечатляваща история, завършила си най-добрите университети в света. Как момиче от Хасково стига до Харвард и Кеймбридж?
Роси: Пътят, може би, както е казал един философ: “се живее напред, а осмисля назад”. Винаги съм мечтала да пътувам, да опознавам нови култури, да уча нови неща. Заминах за Щатите още като ученичка в гимназията, защото исках да уча в американски университет, и мислех, че ще ми е по-лесно, ако завърша средното си образование там.
Ани: Имаш и магистратура по “Ислямознание“. Този избор също ли беше продиктуван от желанието ти да опознаваш нови култури?
Роси: Винаги съм искала да уча “Право”. В Щатите, обаче, системата е по-различна и можеш да учиш “Право” само след придобиване на бакалавърска степен. Първата ми бакалавърска степен, преди правото, е по класическа филология – древногръцки и древен иврит. Тази специалност не е много популярна, но имах страхотни преподаватели, на които съм много благодарна. Може спрежението на глаголите вече да е изчезнало, но ми останаха много важни умения, като способността да четеш и анализираш критично, да обработваш голямо количество информация и да не чакаш да я получиш смляна наготово.
По време на бакалавърската си степен бях една година на обмен във Франция, където направих документален филм за причините, поради които мюсюлманките там, които са второ и трето поколение потомки на мигранти, носят забрадка. Магистратурата ми беше продължение на тази тема. Академичната ми ръководителка в Харвард изследваше въпросите свързани с жените в исляма и мюсюлманските общности в западна Европа. Кандидатсвах специално при нея и ме приеха.
Ани: И защо тези жените носят забрадка?
Роси: По много комплексни причини. Както продължава да се случва, различни хора и експерти говорят вместо тези жени. Рядко някой сяда с тях, за да попита тях самите за мотивацията им. Това исках да направя аз. Както при всяко човешко същество, има много различни случаи и много различна мотивация. Всеки случай е индивидуален и на първо място трябва да се изслуша човека. Този принцип е водещ за мен и много ми харесва, че той стои и в основата на работата във ФАР.
Ани: Ти си живяла във различни държави, вече преброих поне четири. Кои са те?
Роси: По-продължително съм живяла във Тунис, като малка. След това, заради образованието си, съм живяла в Щатите, Франция и Англия. Живяла съм и в Сирия, Португалия, Испания и, разбира се, България.
Ани: Къде ти харесва най-много?
Роси: В различните страни са ми харесвали различни неща. В Португалия съм се чувствала до най-голяма степен “у дома“, културно и естетически тази страна много резонира с мен. От друга страна, оценям високо образованието, което придобих в Америка – винаги съм имала невероятна свобода и подкрепа и никой никога не ми е казвал как и какво да мисля.
Ани: Днес си основно ангажирана с ФАР. Какво те вдъхновява?
Роси: Най-много ме вдъхновява екипа на ФАР. Имаме страхотен екип, в който колегите са много посветени. Вдъхновява ме и стандартът ни на работа. Качеството на нашата работа е високо, което трудно се постига в НПО-сектора, тъй като ресурсите, и човешките и финансовите, винаги са много ограничени. Въпреки че понякога ни коства много, индивидуалните случаи винаги се изпипват докрай. Всеки човек, чийто случай сме поели, знае, че може да разчита на нас до последно.
Ани: Съжаляваш ли, че избра да се занимаваш с права на човека?
Роси: Не, как мога да съжалявам. Чувствам, че тази работа най-много ми съответства. Колкото и трудности да има, не бих могла да си представя да се занимавам с нещо друго.
Ани: Какви са трудностите?
Роси: В момента основно работя в сферата на застъпничеството. Мотивацията ми дойде, когато работех на терен за “Лекари без граници”. За шест месеца свършихме страхотна работа. Но тогава се замислих какво ще стане с хората след края на проекта. Осъзнах, че ако успееш да помогнеш за промяната на цялата система към по-добро, помагаш на много повече хора и тази промяна е много по-устойчива във времето. Това за мен е застъпничеството. Понякога е много фрустриращо, защото не винаги можеш да видиш причинно-следствена връзка между твоята работа и промяната. Затова е важно да не губиш перспективата, че, макар и бавно, промените се случват.
- Log in to post comments