ЛИЦАТА НА ФАР: ВАЛЕРИ ПЕТКОВ

Днес в рубриката "Лицата на ФАР" разговаряме с Валери, който е юрист в София

Дата на интервюто: 30 октомври 2022 г.

Итервюиращ - Анна Великова

Анна - Здравей, Валери! Много ти благодаря, че се съгласи да ни дадеш това интервю. Както знаеш, рубриката „Лицата на ФАР” цели да разкаже по-подробно за членовете на екипа ни, за да запознаем аудиторията с членовете на нашия екип не само като отлични професионалисти, но и като личности. Така че още веднъж много ти благодаря, че прие поканата.

Всъщност ти си адвокат. Една много желана, привилегирована професия, но какво означава тя за теб?

Валери - Трудно ми е да говоря, защото като дете не съм мечтал да бъда юрист. По-скоро в един момент ми хрумна, че това е професия, която може да позволи да свърша нещо полезно не само за себе си, а и за хората и обществото като цяло. Не знам дали успях точно по този начин да се реализирам в професионалния път, но сега във ФАР имам възможността да се доближа до тази първоначална идея, поради която се захванах да уча право, и това ме кара да съм много доволен и мотивиран да работя.

Анна - Доколкото знам ти си абсолвент на Софийския университет - един от най-трудните за завършване в страната ни. Какви бяха студентските ти години?

Валери - Аз нямах особени проблеми по време на следването си. Даже ми се струва, че сегашните студенти сякаш успяват да постигнат много повече неща, докато учат, както и че са доста по-амбициозни и по-начетени. За тях идеята, че да си адвокат е някакво много голямо постижение, вече не е толкова значима. Те все повече се стараят не просто да си “взимат изпитите”, а и да стажуват и да се обучават допълнително. Да, и при нас го имаше, но не беше толкова масово. По-скоро беше: “Завършвам “Право” в СУ, и това е върха за мен”. А сега мисля, че летвата е доста по-високо вдигната, което кара мотивираните хора да са още по-добри и да задълбочават все повече своите познания. Дори във ФАР може да видим колко млади колеги идват на обученията ни и работят, интересуват се.

Анна - Бъдейки адвокат и работейки в сферата на бежанското и миграционното право, ти пряко работиш с човешки съдби. Какво е за теб е най-трудното и какво, напротив, най-много те мотивира?

Валери - Занимавам се с такъв тип работа отскоро. Преди това работих 12 години във правна кантора, където се занимавах с правни анализи, не съм бил във сферата на застъпничеството. Това е нещо, което се случва с мен сега от тази година, и не съм чак толкова опитен.

Преди това имах възможност да помагам на колегите по различни казуси, но това е била по-скоро спорадична работа.

Запознах се с Валерия покрай състезанията по международното право и тя ми даваше възможност да работя по някои дела. Но като интензитет не може да се сравни с тази работа, която имам сега.

Най-трудното за мен е да можеш да си изградиш някаква психическа устойчивост. Аз не мисля толкова за изхода на делата, защото той не зависи само от адвоката и има много несправедливости, които не могат да се преборят. По-скоро смятам, че хората трябва да усетят някаква компетентна помощ, а ти, по възможност, да си в точното място и в точното време за тях. Оттам нататък това какъв ще е изхода не е изцяло в твоя власт. Аз виждам, че във ФАР не се “оставят” хората и докато самия човек иска, търсят се всякакви варианти да му се помогне. Винаги ме впечатляваше как Валерия със нейната енергия и оптимизъм успява да поддържа нещата.

Анна - Как стигна до решението да станеш юрист? Кой/Какво ти е повлиял/о на решението?

Валери - Реших го почти във края на гимназията. В семейството ми няма адвокати. По-скоро ми се искаше да се занимавам с някакви хуманитарни науки. Представях си “Правото”, като “Приложна философия”, но то се оказа напълно различно нещо. Беше ми много трудно да се приспособя. Мисля, че “настройката” ми беше погрешна. Аз си го представях като един вид интелектуално упражнение: ти учиш някаква материя (тя не е много интересна понякога), но ти продължаваш да я учиш и така придобиваш някаква експертиза. Сега си давам сметка, че не съм мислил за практическата реализация. Смятам, че правилната нагласа към професията е по-скоро да не се концентрираш единствено върху интелектуалните предизвикателства, а да си я представяш като някакъв начин да вършиш нещо добро.

Много хора във ФАР казват: „Аз станах юрист, защото много обичам да помагам на хората и винаги исках правя нещо полезно.“ Аз пък станах юрист просто защото обичах да чета. Всъщност сега разбирам, че правилният подход е, може би, друг: да мислиш, че със тази професия във всякакви ситуации ти би могъл да бъдеш полезен. Но и не мисля, че това е масова рецепция, защото не всички хора имат възможността, шанса или желанието да работят правозащитна работа. Това не важи за всички юристи и адвокати.

Обаче в последните месеци, откакто работя с ФАР, това ми се вижда много важно и смятам, че тази нагласа е по-правилна.

Анна - Доколкото знам, освен всичко друго, ти правиш докторантура?

Валери - Да, докторант съм по “Административно право и процес”. Имам много голямо желание, но вече нямам толкова възможности да се потопя във тази дейност (надявам се да успея все пак). Смених си работата, започнах да се занимавам с нови неща и не ми остава много време за научния труд.

Иначе обичам да обяснявам разни неща на хората, да разяснявам някакви концепции, определено много ми харесва преподаването. Когато ми се налага да участвам в конференции или да обяснявам някаква правна концепция на студентите, които тренирах преди години за състезания, винаги получавам голямо удовлетворение.

Анна - Все-пак да се върнем малко по-назад? Твоето детство: какво е било то? И кой беше за теб истински авторитет?

Валери - Винаги съм получавал много голяма подкрепа и любов от родителите си. По-скоро като човек не съм бил особено общителен. Не съм имал големи проблеми в детството си, получавали са ми се нещата в училище. Оттогава нищо не е предвещавало, че ще се занимавам със право. Аз съм завършил Класическата гимназия - НГДЕК. Много ми повлияха хората, с които се запознах там, особено моите учители по история и философия.

Но и аз много съм се променил поради сблъсъка си със правото: като начин на мислене, начин на изразяване, подход към нещата. Когато чета нещо, което съм писал преди години, не мога да си го позная. Определено в гимназията бях по един начин, като мислене и изразяване. А като започнеш да се занимаваш с правото, свикваш да се изразяваш по-конкретно, по-ясно, губиш вкуса към абстрактни неща, изостряш усещането си за детайл, ставаш малко по-прецизен във изказа си. Все-пак това, че работим с хора, ти дава повече социални умения.

Анна - Как се озовава в морето на “бежанското и миграционното право”?

Валери - Валерия я познавам покрай състезания, помагал съм ѝ през годините. През 2020 година, мисля, че ме включи като изследовател в един проект. Тази година, когато избухна войната, ѝ казах, че съм на разположение, ако има нещо, с което мога да съдействам. След което тя ми предложи да се запиша в обучението по бежанско право и после ме покани да стана част от екипа. Колкото повече време минава, толкова повече фокуса на моята дейност се измества към работата със ФАР. Нещата се случиха постепенно, но все-пак се радвам, че имам тази възможност да съм част от екипа на ФАР.

Анна - Ти пишеш стихотворения. Как и кога откриваш в себе си този талант?

Валери - Откога пиша, или откога пиша нещо, което намирам за стойностно? Пиша от малък. За мен това е нещо като опит за изразяване. Не е някакво разсъждение или обмисляне, а по-скоро емоционална реакция, опит да поработиш с някакви твои чувства и изживявания.

По-скоро истинското ми писане (така, както го усещам за себе си), почна доста по-късно, може би дори след университета. Защото повечето от нещата, които съм писал преди, “не стават”. Има голяма разлика между нещата, които пишеш като юноша или като дете, и тези, които пишеш след това.

Анна - Откъде черпиш вдъхновение?

Валери - Сега не мога да кажа. Преди можех да кажа, че нещата, които чета, много ме провокират и ме зареждат. Сега вече не е така. По-скоро това, което в момента се опитвам да направя с нещата, които пиша, е да мисля и да се фокусирам върху едно нещо и да се опитам по различен начин да разказвам за някаква своя идея или чувство.

Все още не съм овладял този процес. По-скоро си казвам: “Сега открих за себе си нещо важно като тема или като усещане и искам да разкажа за него”. Няма някаква директна връзка между плана, който имам, и текстовете, които са получават.

Има много неща които ме вълнуват, но, разбира се, има стихотворения, които имат собствен сюжет, който ти не можеш да контролираш.

Мисля си, че може би не точно вдъхновение, а все-пак възможност да имаш някакви мисли и рефлексии, да си извън това усещане на постоянна изнервеност, напрежение и изтощение. Това може би е много важно, защото то, до някаква степен, е усилие. Трябва да имаш резерв да се потопиш във нещо, което е по-различно от една ежедневна битка с нещата.

Анна - В тая битка имаш ли някакво кредо, което те движи?

Валери - Опитвам се да подхождам с някаква вяра и надежда, че все-пак има някакъв запас от сили и от смисъл, който ще се разкрие, ако човекът ще бъде малко по-търпелив. Опитвам се да се науча да не се оплаквам толкова много, и да не се отчайвам. Представям си го като бяг на дълги разстояния, когато не можещ да си позволиш да се откажеш във средата на пътя. В крайна сметка всеки ден си има някакви предизвикателства и трябва да намериш сили да продължаваш да вървиш напред докато можеш. Не трябва, може би, да се опитваш да контролираш толкова нещата. Опитваш се да направиш нещата, които можеш, по някакъв добър начин, а оттам нататък не всичко зависи от теб.