Днес в рубриката "Лицата на ФАР" разговаряме с Виктория, която е сътрудник с украински и руски език във Варна.
Дата на интервюто: 31 юли 2022 г.
Итервюиращ - Анна Великова
Анна - Благодаря ти много, че се съгласи да дадеш интервю. Знам, че след преживяното е много трудно да се говори за войната. Но нека се опитаме да се върнем в най-щастливото време на всеки един човек, а именно детството. Разкажи ми за детството си.
Виктория - Аз съм родена и съм живяла в Мариупол, много красив град, въпреки факта, че се смята за град на промишлеността. Като бях дете си мислех, че щом аз имам море, значи всеки го има. Когато се намираш до морето, сякаш се отмиват проблемите, всичко лошо, то ти дава сила, а за всяко дете морето е и повод за почивка. От детството имам само най-хубавите спомени за града, близките, майка ми, баба, баща ми.
Училищните години минаха интересно: бях активна, учех се добре, получих сребърен медал. Харесваше ми да уча украински език, дори повече от руски, въпреки че съм филолог по руски език и литература, новогръцки език. Украинската литература и език ми се отдаваха по-лесно, обичах да уча наизуст и да рецитирам стихове.
Анна - Защо избра професията руски филолог?
Виктория - В онзи момент, когато кандидатсвах и бях приета в Мариуполския хуманитарен институт, това беше един много нов университет, нямаше толкова много специалности. Хуманитарните направления бяха свързани с предучилищното образование, филологията. Казах на близките си - имаме много лекари в нашето семейство, че медицината не е за мен и че предпочитам да бъда учител, отколкото да практикувам медицина. И влязох в хуманитарния институт, специалност: “Език и литература (руски, новогръцки)”, квалификация филолог, учител.
След дипломирането си работих като учител една година, но за себе си разбрах, че това е всекидневен, постоянен труд, свързан с работа с деца, и трябва да си роден за учител. Децата усещат твоето настроение, усещат всичко. Трябва да ти е писано да бъдеш учител. Децата бяха разстроени, когато напуснах училището. Вероятно, трябва да бъдем честни със себе си: дали ще можем да посветим целия си живот на педагогиката? Струва ми се, че ако имаме съмнения, е по-добре да напуснем.
После се захванах с рекламата. В Мариупол имаше регионално представителство на националния 5-ти канал - работехме с рекламодатели, правехме видеоклипове. След това ги пускахме в регионалните рекламни блокове. Когато се появи радиостанция Retro FM, аз комбинирах продажби на телевизия и радиостанции.
Въпреки че имам филологическо образование, аз по-скоро съм рекламист-практик. Т.е. всичко се учи чрез практиката, обучение, изградено на взаимоотношенията между хората, когато твоите клиенти вече са не само рекламодатели в рамките на професията, но и близки хора, които ти имат доверие. И ти, заедно с всеки от тях, се опитваш да разрешиш проблеми, трудности, радваш се на популяризирането на техните стоки и услуги и те в замяна получават положителна обратна връзка от своите потребители. Това е много важно за мен, вероятно, както и за всеки човек, който живее с професията си, а не просто ходи на работа.
Анна - Как попадна в радиото, където си работила преди началото на войната?
Виктория - Работила съм в телевизионна и радио реклама дълго време. Дойде кризата, предишното ми място на работа беше затворено и в този период се занимавах с продажба на реклама в уебсайтове и списания на град Мариупол. След време видях обява, че се търси човек, който ще се занимава с реклама в радио Европа плюс и това беше решаващо за мен. Радиостанциите се разшириха, в Мариупол представлявахме медийна група от 6 радиостанции, аз работих на това място 10 години, до 24 февруари 2022 г. Сравнявайки телевизия, вестници, сайтове, разбирам, че моята любов и моят живот е радио рекламата. Аз съм слухов човек, и за мен е много интересно да правя аудио клипове, които не можеш да показваш, а само да ги озвучаваш, така че твоята реклама да е достъпна и разбираема за всички (защото по телевизията можеш както да показваш, така и да озвучаваш). Работата в радиостанции е общуване с хората, ежедневна комуникация. Много от тях са нови, а някои – редовни рекламодатели. В допълнение към продажбите в рекламата, се занимавах с промоции, организирах интервюта с представители на театъра, киното, звезди от шоубизнеса. Авторадиото в Мариупол имаше собствен лиценз: имахме съдържание със собствени програми, интервюта със звезди и т.н. Гости на радиостанцията бяха много украински звезди: Александър Кривошапко, Макс Барских, Артем Пивоваров, Сергей Танчинец „Без Обмежен“ и много други – тези, които сега останаха в Украйна и подкрепят страната ни. Тази допълнителна комуникация с хората помага да се развиваш, разширява хоризонтите ти и ти искаш да продължаваш да правиш нещо.
Анна - С какви трудности се сблъскваше в работата си?
Виктория - Аз нямах трудности, всичко ми харесваше. Защото работата ми е моето хоби. Рядко така се случва на човек. Най-често работата е заради заплата, и човек работи, защото е финансово необходимо или е хоби, което не носи никакви приходи. За мен работата в радиото е моят живот.
Анна - Помниш ли 24 февруари?
Виктория - Да, помня.
Анна - Какво беше това за теб?
Виктроия - Прочетох информация за войната в интернет. Учителят на сина ми каза да не ходим на училище, да си стоим вкъщи и да учим дистанционно.
Анна - Какво си мислеше тогава?
Виктроия - Първата ми мисъл беше да се обадя на майка ми, тъй като съпругът ми и детето ми бяха с мен. Казах й „Мамо, вземи си багажа и ела при нас“. Тя отначало не повярва на всичко това, въпреки че в нейния район вече се беше вдигнал шум. Звънях й няколко пъти и чак на третия път се съгласи. От началото на войната тя живее с нас и сега тук, в България, е с мен.
Анна - На 24-ти все още нямаше нищо?
Виктория - Не, в нашия район, през първия ден нямаше обстрели. Но в други райони на града всичко вече бе започнало. Получихме информация да слушаме сирените. И вече на втория или третия ден започна обстрел. Реагирах много остро на тях: грабвах детето, криех го в банята, бяхме подготвили всичко предварително – възглавници, дюшеци, за да може известно време да изчакаме обстрела там. А синът ми винаги носеше светеща свирка в джоба на панталоните си, за да го намерят в случай на срутване на блока ни. Няколко дни по-късно, когато ситуацията наоколо се влоши, добавих и малко листче в джоба на детето с фамилията, името и кръвната му група, както сега разбирам, повечето майки са правили така.
Анна - Ти спомена, че до последния момент не си искала да напускаш родния си град. Какви бяха тези 22 дни във военния Мариупол?
Виктория - Тези 22 дни в Мариупол бяха много трудни. Трудни не от гледна точка на факта, че нямаше никаква връзка в първите дни тя беше загубена, нямаше отопление, нямаше ток. За съжаление, въпреки че хората имаха пари, в магазините не можеше да се купи нищо - всички бяха затворени още в първия ден. Нямахме достатъчно храна, достатъчно лекарства - и аптеките не работеха.
Беше студено, дори студ не е точната дума. В апартамента спяхме облечени с кожени палта, обувки и ръкавици. Имаше огромни студове и непрекъснато валеше сняг. Приготвяхме си храната на двора на огън, под обстрели: тоест, ако нещо лети, криеш се във входа. Продуктите които ни бяха останали споделяхме с възрастните хора, децата и съседите. Съпругът ми ходеше да събира дърва за огън, запалваше го, за да сготвя някаква каша, да затопля вода за чай или просто да пием нещо топло.
Анна - А питейна вода? Имахте ли я в града?
Виктория - Първоначално много рядко се доставяше. Имаше огромни опашки, не стигаше на всички. Набирахме вода от едно изворче, ако може така да се нарече. Но черпенето на вода от там беше много рисково, тъй като обстрелът беше постоянен.
Анна - Имаше ли момент, когато вече нямаше сили и си казваше: не мога, пречупих се..
Виктория - Пречупена – не, нямаше такова нещо. Давах си сметка, че ако се пречупя - кой ще се грижи за детето ми? По всякакъв начин трябваше да го спася. Като жена, майка, носиш отговорност за живота на детето си, защото вече не си сама. Освен това аз имам възрастна майка, която също има нужда от моята подкрепа. За съжаление, се случи така, че апартаментът й в Мариупол напълно изгоря. Упоритостта ми тя да дойде в нашия апартамент й спаси живота.
Тогава разбрахме, че трябва да действаме по някакъв начин, да вземем решение за бъдещето, да се спасим с всички сили.
Анна - Трудно ли беше решението да напуснеш родния си Мариупол?
Виктория - Когато обстрелът се засили и започнаха да бомбардират от небето и от морето, разбираш, че вече няма да се спасиш. Много хора се надяваха, че всичко това е на път да свърши, но се оказа, че не е така и ще продължи дълго. Тръгнахме, така да се каже, наникъде. Когато се прибирате, седейки в мазето на девететажна сграда, започвате да разбирате, че очакването на смъртта е по-трудно от самата смърт. В сградата имаше пожар, който съседи, познати и непознати се опитваха да гасят с всички сили, но нямаше вода и от четвъртия до деветия етаж изгоряха. И това не беше единственото попадение на снаряд. В края на март в нашия район имаше все по-малко хора, коли, само пълен двор с домашни кучета, котки, избягали или изоставени. Ние до последно се опитвахме да ги храним. Взехме решение да тръгнем към неизвестното .
Анна - Значи разбираш, че трябва да зарежеш всичко и да бягаш наникъде?
Виктория - Да, трябва да си спасяваш живота. И нито една психика не може да издържи в тези условия, много е трудно. Детето ни взимаше една свещ, запалваше я, пъхаше се под завивките и четеше книжки. Нямаше светлина и трябваше да се занимава с нещо, да се разсее. Казвахме: „Артур, спри да четеш вече!”. Но той все четеше. Войната е ужасно изпитание за детската психика, детството е откраднато от децата.
Анна - Беше ли трудно да напуснеш града?
Виктория - Седнахме в колата и потеглихме към неизвестното. Видяхме блокади, минавахме ги дълго време. Отне ни два дни да стигнем до територията, контролирана от Украйна. Спомням си, че първия ден не ни пуснаха да влезем там и пренощувахме на пода в една църква. Тогава започна обстрел на блокпоста, до който бяхме. И аз като майка, спасяваща дете, му извиках: „Лягай!”. Приклекнахме и, слава Богу, всичко се размина. Страшно е постоянно да си в стрес и да очакваш смъртта. Много е страшно. Първо стигнахме до Бердянск, а след това до Запорожието.
Анна - Т.е. пътуване, което отнемаше няколко часа, се проточи няколко дни?
Виктория - Да, защото не ни беше позволено да влезем на територията на Украйна. И трябваше да се движим в колона, за да не попаднем на мина и да се взривим. Всяка кола се движи много дълго време и в конвой може да се движат от 500 или повече коли едновременно.
Освен това минаването през пропускателните пунктове беше много бавно. Там хората ги проверяват, понякога дори ги събличат, за да проверят татуировките, всичко гледаха.
Анна - Какво почувства, когато вече бяхте на територията, контролирана от Украйна?
Виктория - Радост! Радост и сълзи. Детето, когато видя украински билборд, се зарадва и плесна с ръце. Помня и как два дни държеше един бял хляб и не можеше да го пусне.
Анна - Как стигнахте до България, разкажете ни за пътя Мариупол-Варна?
Виктория - Първо отидохме в Запорожие, но продължавах да се страхувам, че аз, и дори не аз, а майка ми, детето ми могат да загинат. Това, през което преминахме в Мариупол, което видяхме, почувствахме върху себе си, и това, което последва, което вече си видял ... предполагаш , че може да ти се случи навсякъде: същите сирени, същите бомбардировки и обстрели - те, по принцип, са по цялата територията на Украйна. Взех решение да продължа напред. Живяхме малко в Запорожие, после малко в Днепър. В Днепър постоянно чувахме сирени - това е много трудно за психиката: ден и нощ, алармени известия у дома. Взимаш детето, бягаш да го скриеш някъде, а съседите, в същото време, изобщо не реагират на тези сирени. После поредните бомбардировки в Одеса.
Когато напуснах Мариупол, имах остро чувство за вина, с което трябваше да се справя по някакъв начин. Задавах си въпроса: „Защо аз успях да напусна и да се спася, а другите не успяха“. Разбрах, че където и да съм, при всички положения, трябва да помагам на хора като мен.
Анна - Защо България?
Виктория - Факт е, че по-рано, преди 4 години, вече бяхме идвали в тази страна. Но в съвсем различна ситуация. Близостта на езика, културата и безопасността на детето на първо място. Всеки здравомислещ родител ще се опита по всякакъв начин да спаси детето си: психиката, здравето и най-вече живота.
Анна - Как се срещна с ФАР?
Виктория - Много исках да бъда полезна на хората, които наистина имат нужда от това. Отидох в бежанския център, четях обявите. Попитах тези, които работят там, къде може да получа информация за работа. Пратиха ме в Центъра по заетостта. До мен седеше представител на ФАР, Десислава, с която сега работим заедно. Тя изслуша отвън и каза: „Виждам, че искаш да помагаш на хората. Напиши и изпрати автобиографията си. Може би ще имаш късмет."
Написах автобиография, изпратих я, прочетоха я, насрочиха интервю. Получи се! Взеха ме на работа! За мен беше чудо. Струва ми се, че ако човек иска нещо, то определено ще се сбъдне. И наистина исках да помагам на хората. Особено за тези, които са изпаднали в трудна ситуация. Исках да помогна на моите сънародници, а и не само. Все пак ФАР работим и с бежанци, с мигранти от цял свят.
Няма разлика каква е националността на човек: трудностите и проблемите за всички, струва ми се, те са еднакви.
Анна - Какво ти харесва най-много в работата във ФАР?
Виктория - Най-много обичам да общувам с хора. Обичам да бъда полезна на хората, когато те те срещнат, усмихнат ти се и ти кажат: „Помогнахте ни, благодаря ви“ или "Вашият екип помогна, благодаря“ ти става по-лесно. Защото когато на хората в нужда им стане по-лесно и на теб ти става по-лесно, получаваш сили да продължиш напред, да се развиваш. В крайна сметка можете да изберете и тази позиция: да седнете и да мразете всички, казвайки, че войната е лоша. Или да седнете и страдайте през цялото време. Но с подобни действия няма да помогнем нито на себе си, нито на другите.”
Анна - Как успяваш да не се пречупиш? Откъде черпиш сили?
Виктория - Няма друг начин, трябва да продължим напред. Все още имаме толкова много време да изградим бъдещето. Все пак не започваме от нулата, а от под нея. Всички имаме нужда от сила, за да градим бъдещето, ще я имаме, всичко ще бъде наред с нас.
Много държа на психологията, която ме насочва в правилната посока, а понякога и спасява. Д. Карнеги има добър израз: „Ако получите лимон, направете от него лимонада.“ И вероятно знанието помага много да почерпиш сила, вдъхновение да продължиш напред и да заредиш и другите с положително, колкото и да е трудно за теб.
Анна - Сега си във Варна. Как се чувстваш тук?
Виктория - Варна и Мариупол много си приличат. Вероятно всички градове, в които са на море и пристанище, си приличат. Какво чувствам? Понякога съжаление, от друга страна стимул. Морето успокоява, отмива всички негативи и помага да издържиш всичко. Наистина обичам природата, просто се разхождам из града, наслаждавам му се. Въпреки че понякога виждам щастливи семейства, хората тичат, бързат за вкъщи, а аз..
Тук е много добре: хората помагат, подкрепят. Но все пак, където и да е добре, у дома е по-добре. Рано или късно всички ще се върнем у дома и ще имаме ново, светло, мирно бъдеще.
Анна - Какво би искала да споделиш накрая?
Виктория - Един цитат от Марк Твен - "Добър начин да развеселиш себе си е да развеселиш някого друг". Това се опитвам да направя и да бъда полезна за тези, които се нуждаят от помощ. В крайна сметка всички украинци се нуждаем от сила за ново бъдеще в страната ни. Трябва да се опитаме да доближим това бъдеще всеки ден, тези, които останаха в Украйна, тези, които бяхме принудени да отидем в чужбина, всеки от нас може да допринесе със своето сърце, душа, с действията си в името на мирния и щастлив живот, който предстои!
- Log in to post comments
