Трудно е човек да си представи ежедневието на семейство с две малки деца в ивицата Газа. Как се оцелява без електричество през по-голяма част от деня, при липса на нормално препитание и работа? А без вода, която да е годна за пиене? Как се живее в територия, управлявана от Хамас? На територия, на която не се знае дали няма да паднат шрапнели в дома ти? Какво бъдеще могат да имат тези деца в Газа?
В търсене на отговор на тези въпроси се впуснахме в разговор с Ибрахим и Дерия[1]. Те са палестински бежанци и заедно с тяхната дъщеричка идват в България от ивицата Газа преди 3 години. Междувременно в България им се ражда и син. Чухме се с тях по телефона, Ибрахим беше в обедна почивка, а Дерия беше вкъщи с децата:
Какво ви накара да напуснете Газа?
Ибрахим: Напуснахме Газа заради проблеми с Хамас. В Газа или си с Хамас, или си против тях. Средно положение няма! Ако от Хамас ти изпратят призовка и те привикат, всеки знае какво означава това. Може да не се върнеш никога повече. Имало е случаи, в които са викали мъже и са ги карали да ходят на бунтовете и на протестите, за да провокират израелската армия. Аз не исках да участвам в тези деяния, а просто да живея мирно със семейството си. Но отказът ми да се подчиня ме превръща в „изменник“ и „враг“.
Какъв беше животът ви в Газа?
Ибрахим: Има голямо напрежение, окупирани сме, живеем все едно сме в правоъгълник. 90% от младежите няма какво да работят. Между Газа и Израел постоянно има бомбардировки. В жилището ни често падаха бомби. То вече е в руини. На практика е невъзможно да се преместиш и да заживееш на друго място в Газа, тъй като е много скъпо.
Дерия: За децата има някаква грижа, която се осигурява от UNRWA[2] например. Няма проблем децата да се запишат на градина или училище, но напрежението, под което живеем, не се отразява добре на никого и особено на децата.
Може ли UNRWA да ви помогне?
Ибрахим: Почти е невъзможно. Те вече почти нямат дейност. Помощта им се е свила. Помощи под формата на храна се дават на 3-4 месеца. От друга страна, срещу Хамас никой и нищо не може да ни помогне, включително UNRWA.
Как успяхте да стигнете до България?
Дерия: Влязохме в България през Гърция. След това цялото ни семейство се озова в в центъра за задържане на чужденци в Бусманци[3]. Аз бях с малолетната ни дъщеря за 1 месец, след което ни пуснаха. Мъжът ми бешетам 4 месеца, въпреки че бяхме подали молби за закрила към агенцията за бежанците.
Ибрахим: След като дойдохме в България, подадохме първите си молби за закрила, но не ни освободиха веднага от затворения лагер. Но дори и след като ни освободиха, впоследствие цялото ни семейство получи окончателни откази да ни бъде предоставена закрила. Тези откази бяха потвърдени и от Върховния административен съд.
Заедно с адвокатите на ФАР подадохме отново молби за закрила, с които представихме доказателства пред агенцията за бежанците, че имаме регистрация към UNRWA и сме признати като палестински бежанци. Подробно обяснихме, че тъй като в Газа не е безопасно, ние не можем да се върнем там и не можем да се ползваме пак от закрилата на UNRWA. Именно за това търсим закрила в България. Моята молба не беше допусната. Обжалвахме в съда и съдът прие жалбата ми. После обаче агенцията за бежанците пак ми отказа и делото ми сега се гледа в съда. На съпругата и дъщеря ми молбата бе допусната, но и на тях ДАБ даде отказ. Сега пак обжалваме в съда и се надяваме да получим справедливост.
Сега, ако в България пак получите отказ за закрила, можете ли да се върнете в Газа ?
Дерия: Невъзможно е да се върнем там. Връщането за Газа минава само през Египет. По-лесно е да минеш целият свят, тогава имаш шанс да стигнеш по-бързо, отколкото да минеш през Египет. Дори и някак си да стигнем до Газа, за мъжа ми не е безопасно там. Мъжете ги търсят повече от другите.
Какво мислите за България? След вече 3 години живот тук, бихте ли останали?
Ибрахим: България ни харесва. Имаме познати, приятели, не искаме да си ходим. Малко е трудно за по-голямото ни дете от една страна, защото тук е трудно да се намери място за детска градина. Българите също го имат този проблем.
Обичаме да ходим в планината. Любимото ни място е Витоша!
Дерия: Мечтая да уча и след това да работя. В Газа е скъпо да се учи. Там учих мениджмънт и искам да продължа да го уча и тук!
Малката им дъщеря започна да се пробужда от следобедния сън и да иска внимание, а Ибрахим трябва да се връща на работа. Не е малка отговорността на млади родители, които искат най-доброто за своите деца в спокойна и сигурна среда. С тези мечти за хубаво бъдеще приключи нашият разговор.
Месеци след раждането на второто им дете, през 2022 г. българските власти признаха, че то всъщност е български гражданин, тъй като е лице без гражданство, родено на територията на България. И Ибрахим, и Дерия са лица без гражданство и нямат такова, което да могат да предадат на своите деца. В деня, в който малкият им син получи българско гражданство, Ибрахим каза:
След раждането на децата ми и откакто съм тук в България, това е най-щастливият ми ден. Знам, че сега поне едното ми дете е в безопасност и има бъдеще!
Същият ден той получи отново отказ да му бъде предоставена закрила, но усмивката не слезе от лицето му нито за миг…
Тази статия е изготвена от Фондация за достъп до права-ФАР по проект, финансиран от Европейската мрежа за лица без гражданство. Целта на проекта е да изследва положението на палестинските бежанци от ивицата Газа и Западния бряг, намиращи се в България и приложението на член 1D от Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г. спрямо тях.
За повече информация вижте и нашия доклад по темата.
- Log in to post comments