Повечето от нас рядко се замислят за съществуването на хора, за които сигурността, храната и подслонът са най-големите мечти и стремежи. Тези хора са бежанци. С какви трудности се сблъскват, какво минало носят със себе си и защо избират България за свой дом?
Героят на днешната история е Захир. Това не е истинското му име. Използваме псевдоним, тъй като той ни помоли да запазим анонимността му. Захир е на 35 години и вече близо 12 години живее без уреден статут в България. Той е от Западния бряг, където е работил в сервиз за поправка на електронни уреди - за това е и учил. Захир ни разказва за нелекия и почти непоносим живот на палестинците там, животът, който принуждава и него, както и много други да напуснат родината си в търсене на нов сигурен дом.
„В Западния бряг палестинците живеят като чужденци, макар целият си живот да са прекарали там и да нямат друг дом“
Това ни казва Захир. Той споделя, че там не е можел да се движи свободно. И не, не говори само за движение извън територията на Западния бряг, а за движение вътре в нея - да отиде от един град в друг например или пък да се движи в рамките на града, в който живее. Разказва ни как понякога не е можел дори да стигне до съседния град, където е учил, защото е бил спиран на пропускателните междуградски пунктове и не е бил допускан да премине. Захир споменава:
“Вечерта не можеш да излезеш, защото става нещо страшно, ако си палестинец може да бъдеш нападнат или бит“.
Ограниченията обаче не спират до тук. Често прекъсва тока и палестинците нямат достъп до редица други блага. А за да работят, им трябват безброй разрешения.
Обаче, хуманитарната криза и несигурността не са единствени причина, поради които палестинците бягат от окупираните територии. Често срещу тях биват повдигани необосновани обвинения, че са заплаха за сигурността. Нашият герой също не е изключение. Той е бил задържан за около 2 години без спрямо него да има издадена окончателна присъда, само поради факта, че негов познат, за да избави себе си, доносничил, че Захир е член на терористична групировка с клон в Ивицата Газа. Аргументът на този познат на Захир е: „Просто ти беше първият, за когото се сетих“.
Пътят на палестинските бежанци е труден. Повечето от нас не са в състояние да си представят пред какви предизвикателства се изправят преследвайки единственото си желание - сигурен живот. Захир е един от тях. Заминавайки на екскурзия в Йордания, той даже не си е представял, че напуска родното си място завинаги. Когато се опитва да се върне на границата просто не го пускат назад. С този проблем се сблъсква не само той. Всеки път, когато жителите на Западния бряг искат да напуснат или да влязат на територията, по каквато и да е била причина, те са длъжни да минават през израелските граници.
Какво е да не те пуснат на мястото, на което е минал животът ти? За повечето от нас това е немислимо. Захир, обаче, поради изложени спрямо него “проблеми със сигурността”, не може да се върне обратно в Западния бряг и е поставен в безизходица. В Йордания може да остане само за срока на издадената му краткосрочна виза. След това е длъжен да напусне, но реално няма къде да отиде… поне не легално.
Там, в Йордания, Захир случайно се запознава с един шофьор, който му помага нелегално да мине границите на Йордания после през Сирия, Турция и така, изминавайки този труден 13-дневен път, стига чак до България. По пътя губи своя документ за пътуване на палестински бежанец и остава без нищо.
Пристигайки през 2009 година в България, Захир решава да остане. Но и тук не му е лесно. За тези 12 години Захир четири пъти кандидатства за международна закрила и всеки път получава откази от Държавната агенция за бежанците. Захир като палестински бежанец и наследник на майка – палестинска бежанка, която е получавала помощи от Агенцията за подпомагане и работа на бежанците в Близкия изток на ООН (UNRWA), би следвало да получи статут да бежанец в България, защото той вече е признат от международната общност за такъв. Това е така, защото той е бил принуден да напусне Западния бряг против волята си и към момента, поради независещи от него причини не може да се върне там. Бежански статут, обаче, той така и не получава.
След множеството откази той се опитва да си извади документ за пътуване от посолството, за да пробва поне да се върне, но, тъй като няма никакви удостоверяващи самоличността му документи, опитът му е неуспешен. Така той става никой, без държава, в която да може да се върне, без документи, без гражданство, на което да може да разчита.
Споделяйки историята си, той спомена, че след като му отказали първия път международна закрила българските власти му предложили да бъде депортиран в Русия или Австралия. Но как да отиде дори там след като в себе си той няма никакви документи? Опити да бъде връщан в Западния бряг българските власти не са правили. Това е обречена кауза. Въпреки това, като много други, Захир престоява 9 месеца и в центъра за задържане на нелегални имигранти, наричан Специален дом за временно настаняване на чужденци в Бусманци. Целта на това задържане е връщане в страната на произход, но очевидно това така и не се случва вече 12 години.
Захир излиза от центъра за задържане, за да се озове в малко по-голям затвор без стени. Макар и на свобода, той не може да се движи спокойно. Страх го е дори да излезе извън София, защото без документи за легално пребиваване отново може да се озове в Бусманци. Той обаче въпреки това решава да остане в България. С помощта на ФАР подава молба за статут на лице без гражданство. По време на тази процедура, обаче, той няма право да остане в България, няма право да работи, за да се изхранва, нито пък има право на здравна или социална помощ. След няколко месеца получава отказ от Дирекция „Миграция“ - МВР, с аргумент, че България признава съществуването на държавата Палестина и не може да отрече съществуването на нейните граждани. Захир обжалва с надеждата съдът да определи съдбата му…отново. Уви, съдът отново отхвърли неговата жалба и го остави без достъп до права.
Но при всички трудности, вече 12 години наред Захир полага усилия се да се интегрира в българското общество. Много харесва България, успял е вече да установи връзки и приятелства. Но не винаги нещата зависят от нас и нашите желания.
И може би с помощта на краткия си разказ, изложен тук, Захир ще се приближи до мечтата си, която на пръв поглед може да ни се струва твърде тривиална - мечта за сигурен и щастлив живот.
Бежанците са хора, за които всеки един е чувал нещо, но реално само една малка част от обществото наистина познава. А те са хора като нас. Тази история - е нашият опит да осветим сянката, падаща върху темата за палестинските бежанците със светлината на знанието и надеждата за промени!
Тази статия е изготвена от Фондация за достъп до права-ФАР по проект, финансиран от Европейската мрежа за лица без гражданство. Целта на проекта е да изследва положението на палестинските бежанци от ивицата Газа и Западния бряг, намиращи се в България и приложението на член 1D от Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г. спрямо тях.
За повече информация вижте и нашият доклад по темата.
- Log in to post comments