На 22 септември 2022 г. Съдът на Европейския съюз (СЕС) се произнесе по дело C-159/21, което касае преюдициалното запитване от унгарски съд във връзка с тълкуването на Директива 2011/95/ЕС (Квалификационната директива) и Директива 2013/32/ЕС (Процедурната директива). Производството се отнася до гражданин на трета страна, чийто статут на бежанец е отнет и му е отказана субсидиарна закрила поради немотивирано становище, издадено от Службата за защита на конституцията и от Центъра за борба с тероризма на Унгария. В горепосоченото становище унгарските власти заключват, че престоят му представлява опасност за националната сигурност. Това решение е оспорено от лицето пред Будапещенски градски съд (запитващата юрисдикция), който решава да спре производството и да отнесе въпросите си до Съда на ЕС.

Според унгарското законодателство, когато разкриването на информация в досието е ограничено от съображения за национална сигурност, адресатът на решението може да получи, при определени условия, разрешение за достъп до класифицираната информация. На засегнатото лице, обаче, е забранено да използва получената информация за целите на каквото и да е административно или съдебно производство. Административният орган, от друга страна, следва да се позове на немотивираното становище на горепосочените специализирани органи, без да може сам да провери приложимостта на основанието за изключване от международна закрила. Запитващата юрисдикция иска да установи дали унгарското законодателство относно достъпа до класифицирана информация е съвместимо с Процедурната Директива и с различни разпоредби на Хартата на основните права на ЕС (Хартата).

Съдът на ЕС постановява, че правото на Съюза не допуска унгарското законодателство, съгласно което заинтересованото лице или неговият представител имат само последващ достъп до досието, след като такъв им бъде разрешен, и на тези лица не се съобщават мотивите за решението. Подобна национална правна уредба е несъвместима с чл. 23 от Директива 2013/32, който определя  обхвата на правната помощ и на представителството на кандидата за международна закрила, както и на общия принцип, свързан с правото на добра администрация, и на чл. 47 от Хартата. Съдът уточнява също, че разпоредбите на Директиви 2013/32 и 2011/95 не допускат органът, който взема решения относно молбите за международна закрила, системно да се основава на немотивирани становища, издадени от органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност, които са установили, че дадено лице представлява заплаха за националната сигурност.

На първо място, Съдът припомня, че правото на защита не е абсолютно и че следва да се претеглят, от една страна, правото на добра администрация и правото на ефективни правни средства за защита на съответното лице, и от друга, интересите свързани с националната сигурност, които обосновават неразкриването на данни от досието. Предвид необходимостта да се зачита чл. 47 от Хартата, това претегляне не може да води до пълно лишаване от ефективност на правото на защита на лицето и до изпразване от съдържание на правото му на обжалване. Ето защо чл. 23(1)(2) от Директива 2013/32 не допуска компетентните органи да поставят заинтересованото лице в положение, при което нито то, нито представителят могат да се запознаят надлежно, евентуално в рамките на специална процедура, със съдържанието на данните от важно значение, приложени към неговото досие. В допълнение, възможността на компетентната юрисдикция да има достъп до досието няма как да замести достъпа на самото заинтересовано лице или на представителя му до съответната информацията.

Съдът на ЕС постановява, че когато разглежда възможността за отнемане или отказ да се предостави международна закрила въз основа на опасения за националната сигурност, решаващият орган не следва да разчита на немотивираното становище на специализираните органи. Съдът признава, че част от информацията, предоставена от органите, отговарящи за националната сигурност, когато е уместно, може да бъде предмет на правила за поверителност в рамките, определени в чл. 23(1) от Процедурната директива. Въпреки това, обхватът на тази информация и нейното значение за решението, трябва да бъдат свободно оценени от решаващия орган. Следователно решаващият орган трябва да разполага с цялата необходима информация и да може да извърши собствена оценка на фактите и обстоятелствата, за да определи обхвата на решението си и да предостави пълно изложение на мотивите за това решение.

Решението на СЕС по дело C-159/21 е от ключово значение за промяна на административната и съдебна практика в България, която приема, че становището на специализирания орган Държавна агенция "Национална сигурност" (ДАНС) има обвързваща сила. Според чл. 58(10) от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), при получаване на молба за предоставяне на закрила Държавната агенция за бежанците (ДАБ) задължително изисква писмено становище на ДАНС, което се взема предвид при произнасяне в производството. При налагане на принудителните административни мерки по Закона за чужденците (ЗЧРБ), Дирекция «Миграция» също се позовава на обвързващата сила на негативното становище на специализирания орган (чл. 44(1) ЗЧРБ). Видно от представеното решение на СЕС, заинтересованото лице следва да има достъп до мотивите за становището на ДАНС, за да подготви ефективна защита, и както ДАБ и Дирекция „Миграция“, така и съдът трябва да извършат собствена оценка на основанията за негативно становище на ДАНС. Решението на СЕС по дело C-159/21 е обвързващо за компетентните органи в България.